Капаните на ниското заплащане

България е страната с най-ниски заплати в Европейския съюз, българите са най-нещастни и не виждат никаква социална перспектива пред себе си. Ако направим един бегъл преглед на данните от Евростат, ще видим каква е стряскащата реалност. Средната за ЕС минимална заплата за 2010 г. е 713.52 евро, като най-висока е в Люксембург – 1724.81 евро, а най-ниска, естествено, в България – 122.71 евро. Тя е такава от 2009 година без изменение. Разликата е близо 6 пъти по ниска минимална заплата за България от средната за ЕС и повече от 14 пъти по-ниска от тази в Люксембург! Като илюстрация може да се отбележи факта, че минималната заплата в любимия на българските работодатели Китай за 2010 г. е 148.27 евро.
Не по-различно, разбира се, е положението със средната заплата. Според данните на Евростат за 2009 г. средната годишна заплата за в ЕС е 16 352.43 евро, срещу 2 133.68 евро за България.  Данните говорят сами за себе си.
Но защо се стига до такива фрапиращи разлики в заплащането на труда?
Стандартното оправдание от страна на работодателите е, че нивото на заплатите се определя от производителността на труда. Всъщност реалността е малко по-различна.
Производителността на труда – индивидуална или средна се изчислява като съотношение между обема произведена продукция и вложения за нейното производство жив труд.

Така е според дебелите книги. Но това е просто един начин за определяне на количеството на вложения труд за изработването на даден продукт или услуга и не може да бъде основа за определяне на заплащането. Защото за формирането на крайния продукт от не по-малко значение са организацията на труда и използваната техника. Най-общо казано, по тази формула можем само да изчислим колко труд ще се изразходва за изкопаването на една дупка 1х1 м ако използваме кирка и лопата и колко, ако използваме багер. Всеки може да прецени, че трудът като обем ще е различен, и че ако копаем с ръчни инструменти производителността ще e много по-ниска.

Но виновен ли е работника за това? Или причината за ниското заплащане е просто алчността и икономическата неграмотност на т.нар. предприемачи и оплетените с тях управници…

Ниските заплати са проблем за работещите, но те са проблем и за цялото общество.
За нашия живот на ръба на оцеляването, който сме принудени да водим 90 % от българите, е говорено достатъчно. Това е нашето нерадостно ежедневие, трудната ни борба за оцеляване разпънати между изхранването на семейството и ежемесечно нарастващите задължения към монополистите от Топлфикация, Електроснабдяваене, Водоснабдяваяне, на банките и прочие лапачи.

Но как губи обществото от ниските заплати?
Губи и то много. И губи не само обществото като цяло, но и т. нар. работодатели, колкото и изненадващо да е за тях:

– Работещите са потребители. Малките заплати значат малко потребление. Това се отразява на цялата икономика поради намаленото търсене на стоки и услуги;

– Ниските заплати генерират високи цени на стоките и услугите. Когато по-голямата част от потребителите „отсъстват” от пазара в България и активните потребители са не повече от 200 хил., то цените неименуемо тръгват нагоре, тъй като търговците се опитват да компенсират намаленото потребление с по-високи цени, просто за да могат да си покрият разходите;

– Ниските заплати са големия капан за предприемачите в България. Те развиват трудоемки, но ниско ефективни и примитивни производства, опитвайки се да извлекат изгода от поддържаните ниски заплати. Когато цената на труда е много ниска, те нямат никаква необходимост да се преоборудват, да закупуват нови машини и да въвеждат нови технологии, защото разходите които ще направят в краткосрочен и средносрочен план са неоправдано високи за тях. Всеки който има отношение към някое от предприятията в България знае, че те масово работят с машини втора ръка, произведени в най-добрия случай през средата на миналия век. Под „нова машина” нашите предприемачи обикновено разбират такава, произведена през 80-те и ръждясвала 20 години в двора на някое приватизирано предприятие;

– Примитивното производство обусловено от ниската цена на труда като цяло е ниско ефективно, енергоемко, нехигиенично и неекологично. Такъв вид производство няма бъдеще, насочено е към реализирането на моментни печалби, но същевременно заемайки съответната ниша в производствения сегмент е пречка за възникването на нови модерни производства на подобни продукти. Това обрича страната в дългосрочен план на сериозни проблеми поради забавяне на технологичното преоборудване, изключва ни от кръга на модерните държави и ни запраща в едно съмнително състезание с държави, в които хората живеят с 2 долара на ден;

– Ниските заплати предопределят ниско качество на образованието. Един път поради демотивирането на призваните да ни образоват и квалифицират, втори път поради това, че младите хора не виждат смисъл да повишават своите знания и квалификация. За вложените за образование усилия и време те няма да получат нищо като работещи, а направените разходи може би няма да бъдат върнати никога;

– Ниските заплати на практика унищожиха системата на здравеопазване в България. Поради лошото заплащане и отвратителните условия на труд работещите в здравеопазването масово напускат страната в търсене на по-добър живот и професионална реализация. От друга страна общата величина на здравните осигуровки, дори да бъдат върху реалните заплати, а не върху минималния осигурителен праг (макар че вече в по-голямата част от страната заплатите вече са равни на минималния осигурителен праг) не достигат за нормалното функциониране на системата на здравеопазване;

– И на края, но не и на последно място, ниските заплати оказват силно отрицателен ефект върху развитието на пазара на труда. Те са демотивиращи, голяма група от хора не виждат въобще смисъл да работят срещу мизерно заплащане и изпадат в състояние на трайна безработица, което води до загубване на трудовите навици и умения. В крайна сметка те най-често стават клиенти на социалните служби, сивата икономика или престъпните синдикати.

Днес се присъединих към каузата на Георги Георгиев „Трудът ни НЕ Е БЕЗПЛАТЕН!”. Естествено не можех да не подкрепя такова действие в Интернет. Но тук бих изразил и несъгласие с него. Лого на каузата е „минимална заплата 800 лв.” Да, към момента 800 лв минимална заплата звучи добре, но ми се струва, че трябва да използваме за основа при определянето на нашите искания осреднените заплати на Европейския съюз. Както писах по-горе – минимална заплата 713.52 евро! В крайна сметка, ако искаш малко, няма да получиш много. Просто нашата цел на този етап е достигането на средните за Европейския съюз условия на труд и заплащане. Естествено, няма да е лесно да постигнем своите искания. Срещу нас ще се изправи една глутница от работодатели, управници, казионни синдикалисти. Ще бъдем хулени, обиждани и гонени. Единственото оръжие, което имаме и което трябва твърдо и последователно да използваме е нашата солидарност и вярата в собствените сили. Трябва на всички да стане безмилостно ясно, че сме сами сред вълци, че можем и трябва да разчитаме единствено на себе си. И именно създаването на Автономен работнически синдикат е доброто начало и крачка в правилната посока.Трябва да разясняваме, да убеждаваме, непрекъснато да обясняваме, че можем да разчитаме само на себе си. Никой от никъде няма да дойде и да ни подобри условията на труд и на живот. Просто няма кой да дойде и да каже: „Е много са ниски заплатите в България, защо не ги повишите!” За тези 20 години на преход се нагледахме на какво ли не, вървяхме зад кого ли не, вярвахме на кого ли не и единственото което не направихме е, да повярваме в самите себе си. Време е да го направим.

Людмил Милков