Други 

Ръководни принципи и структура на автономния синдикализъм

Petko

Автономната Работническа Конфедерация бе създадена през 2019 година чрез обединението на автономни синдикати от различни градове в страната, някои от които оперираха в страната още от 2010 година насам. Това, което обединява тези синдикати не е просто солидарността и общите действия срещу работодателския произвол в страната, а сбор от синдикалистки практики, теории и принципи, които обединяваме под термина “автономен синдикализъм”.

Какво е “автономен синдикализъм”?

Това е термин, който създадохме самите ние, работниците членуващи в автономните синдикати, и който произлиза директно от нашата практика на арената на работническите борби в страната. В този термин ние включваме синдикални стратегии и тактики, вътрешно-организационни и структурни методи както и теоретични постановки представящи нашето разбиране за дългосрочните цели на синдикализма.

Структура

  1. Автономност
    Автономните синдикати са независими от държава, бизнес, политически партии и фондации. Както всички знаем, повечето съществуващи профсъюзи, като КНСБ и Подкрепа (които ще наричаме “казионните синдикати” от тук нататък в този текст) също номинално се водят независими от политическите партии. На практика те са поставени в пряка зависимост от властта и бизнеса, от една страна чрез своето участие в институционализираните форми на тристранно сътрудничество на държавно ниво, от друга чрез участието на ръководителите на казионните синдикати в директорските бордове на държавни компании (където те заемат парадоксалната роля на синдикалисти-работодатели) и чрез корупционните връзки и зависимости, които са втъкани в самата им структура и имащи корен в техния исторически генезис. Затова, за да обозначим независимостта на автономните синдикати, ние използваме термина “автономни”, който има сходно значение, но в същото време ни позволява да се разграничим от казионните “независими” синдикати. За разлика от тях, независимостта на автономните синдикати не е просто лозунг, а принцип, който следваме в ежедневната си работа, и около който се гради организационната структура на нашите синдикати. както ще стане ясно от следващите точки.
  2. Независимост от политически партии
    За да гарантира независимостта си от политически партии, синдикатът поставя някои ограничения. Членове на синдиката, заемащи ръководни позиции в дадена политическа сила (независимо дали председатели на местни структури, координатори, секретари и т.н.), нямат право да заемат ръководни позиции в автономните синдикати. Всеки редови член може да изповядва своята политическа идеология и да членува в своята политическа партия. стига да не използва синдиката като платформа за партийна пропаганда или предизборна агитация.
  3. Независимост от шефовете
    В автономните синдикати не могат да членуват лица, заемащи мениджърски позиции. Тъй като понятието “мениджър” е размито и има много работници, чиято длъжност съдържа думата “мениджър” (като мениджър-продажби например), то е важно да направим следното уточнение, че под мениджърска позиция се разбира такава, която дава власт на лицето да назначава и уволнява.
  4. Демократична структура
    Автономните синдикати са демократични. От една страна, те споделят сходна структура с всички останали профсъюзи – върховен орган на синдиката е конгресът, между конгресите организацията се управлява от изпълнителен комитет избран от конгреса, а местните структури и секциите на работни места имат свои събрания и свои изпълнителни органи. Ключовата разлика не е в опаковката, а в съдържанието. Това, което прави автономните синдикати наистина демократични е принципът за вземане на решенията от долу на горе. Автономните синдикати са управлявани от работниците, членуващи в тях. Това се реализира чрез няколко важни структурни характеристики:
    • На първо място е събранието на секцията. То представлява основния инструмент за взимане на решения и на негова база се градят всички останали структури на по високо ниво. Събранията на секциите се провеждат регулярно, като те са отворени за всички работници членуващи в съответната секция, независимо дали говорим за секция на работно място, регионална или браншова секция. Всеки член има равен глас с останалите. Събранието е върховен орган и неговите решения са задължителни за ръководството на секцията. Ключов елемент за правилното функциониране на синдикалните събрания е подготовката за тяхното провеждане. Ръководството на секцията има задължението да организира събранията редовно и да подготвя дневния ред, като се допитва до членовете относно точките, които трябва да бъдат включени в него. На събранието се изготвя протокол, който се разпраща до всички членове на секцията, за да могат тези, които не са присъствали да научат какво е било дискутирано и какви решения са били взети. Редовното водене на протоколи и разпространението им сред всички членове е важно за това тези, които не могат да присъстват редовно на събрания, да са в крак с новините и актуалните дискусии в синдиката и да могат да се включват адекватно в събранията, когато могат, както и да бъдат способни да взимат информирани решения, когато това се налага. Хубаво е събранията да се провеждат регулярно в един и същи ден и час. Ако събранието включва повече от 5-6 души, освен протоколчик се избира и модератор на събранието, който се грижи за спазването на дневния ред и осигурява правото на всеки на изказване. Целта на събранието е всеки да бъде чут, да му бъде предоставена въможността да аргументира своето мнение пред останалите и по този начин всяко взето решение да бъде взето максимално информирано и действително да отразява общата позиция на секцията, по възможност с достигане до консенсус.
    • Конгрес. Регионалните федерации на автономните синдикати провеждат конгреси всяка година. Националния конгрес се провежда обикновенно на две години. Както при събранието на секцията, ключов елемент в неговото провеждане е подготовката, като тук се разкрива най-ясно демократичния характер на автономната структура. Подготовката за Конгрес започва най-късно 6 месеца (по-добре 9 или дори повече) преди датата, като Изпълнителния Комитет уведомява всички секции за датата и мястото на неговото провеждане и ги кани да започнат да изпращат своите предложения за точки в дневния ред. Всяка секция, на своите събрания обсъжда и решава дали иска да включи нещо в дневния ред на конгреса и изпраща на Изпълнителния Комитет (ИК) своето предложение. ИК изпраща предложението до останалите секции, които го разглеждат на своите събрания и изпращат съгласието (или несъгласието си) конкретната точка да бъде добавена в дневния ред. Ако дадено предложение е одобрено от повече от половината секции, ИК го вписва в дневния ред на конгреса. Този принцип на работа гарантира, че всеки един редови член на синдиката ще е имал възможността да се запознае, да дискутира и да изкаже мнението си по всеки един от въпросите в дневния ред на конгреса на събранието на неговата месторабота или в регионалната си секция, в която членува. Той гарантира още, и че дневния ред няма да бъде препълнен с маловажни или неподходящи за конгрес точки. По този начин се гарантира също, че в момента на провеждане на конгреса, всички точки в него вече ще са били обсъждани надълго и нашироко на секционните събрания, всяка секция ще е имала достатъчно време да изработи обща позиция по всяка една от темите и това ще спомогне за гладкото протичане на конгреса, тъй като по-голямата част от работата по него ще е свършена предварително. Самия конгрес е отворен за всички членове, като се насърчава участието на всеки един член. Организацията трябва да бъде способна да поема разходите по път и настаняване на участниците, за да може когресът да бъде достъпен за всички членове, а не само за тези, които могат да си го позволят финансово.
  5. Самоорганизация
    Автономните синдикати отхвърлят бюрокрацията, като организационен принцип и вместо това залагат на самоорганизацията на работниците
    • Работници, а не бюрократи
      В автономните синдикати няма професия синдикалист – всички синдикални организатори са работници. Така се гарантира, че материалния интерес на синдикалните организатори е там, където е и този на колегите им – на работното място. Синдикалните организатори имат интерес от повишаване на заплатите и подобряване на условията на труд, в контраст на организаторите на казионните синдикати, които са на заплата към синдиката, а не към предприятието и съответно техния материален интерес е различен от този на колегите им, което ги прави податливи от една страна към сделки с шефовете, а от друга към предателство на интересите на колегите си в полза на синдикалната бюрокрация, която им плаща заплатите. Затова всички всички длъжности в автономните синдикати, от председатели на секции до националното ръководство – се заемат от работници. Единствените длъжности, които са на заплата към синдиката са тези, които нямат директно касателство с организационната дейност на работното място – адвокати, счетоводители и администратори. Това е един от ключовите принципи на работа, който предпазва автономния синдикат да не залитне по пътя към казионния синдикализъм и бюрокрацията.
    • Пряко действие
      Автономните синдикати разчитат на прякото действие на самите работници. Вместо безкрайни преговори и процедури, които често не водят до никъде, ние насърчаваме директното действие от страна на самите работници за защита на заплатите и условията на труд – стачки, протести и други индустриални действия насочени към оказване на натиск на управата за изпълнение на исканията на работещите. Това е най-бързия и най-ефективен начин за постигане на целите, като в същото време генерира самоувереност и сила в работниците и имат дисциплиниращ ефект у работодателите. След една успешна стачка, работодателят е склонен да преговаря и да изпълнява исканията на работниците години наред, само заради факта, че вече знае на какво са способни, когато управата отказва да се вслушва. Когато все пак водим преговори, те се водят открито и задължително с активното участие на работниците. В пълна противоположност на модела на водене на преговори познат ни от казионните синдикати, при които бюрократи на синдиката водят тайни преговори и се договарят зад гърба на работниците, в автономните синдикати преговорите се водят от самите работници. Когато това е възможно – целия колектив участва непосредствено в преговорите. Когато поради една или друга причина (най-често страх на работодателя да се изправи срещу всички работници на куп) трябва да бъде излъчен екип за преговори, той се избира от събранието на работниците и задължително включва поне един от работниците в секцията. Събранието също така определя мандат на екипа за преговори (какво могат да отстъпят и какво не трябва да отстъпват), от който преговарящите нямат право да се отклоняват и да договарят неща, които не са били съгласувани на събранието.

Организационни принципи на синдикалната борба

  1. Противопоставяне на професионалните разделения
    Автономните синдикати опитват да превъзмогнат професионалните разделения наложени като практика както от казионните синдикати, така и от мениджмънта. Когато на дадено работно място работниците са разделени в отделни организации, работодателите използват тези разделения за да отслабят борбите на работниците и да ги настроят едни срещу други. Автономните синдикати изграждат своите организации на индустриален, а не на професионален принцип. Затова автномните синдикати винаги се стремят да обединяват всички работници на дадено работно място в обща организация. Това спомага за създаването на дух на солидарност и взаимопомощ между работниците от различни професии и с различна квалификация и увеличава тяхната колективна сила при трудов конфликт.
  2. Борба за всички работници в предприятието, не само за членовете.
    При ежедневната си синдикална дейност, автономните синдикати не трябва да заемат позиции противопоставящи членовете на синдиката на останалите работници в предприятието. Напротив, всяко действие на синдиката трябва да е насочено към подобрение на условията на труд и заплатите на всички работници. Това е израз на основполагащя принцип на автономния синдикализъм – солидарността. Ние трябва да разглеждаме интересите на работниците в предприятието като едно цяло, в противоположност на интересите на шефовете. Това създава дух на солидарност и взаимопомощ сред колегите и увеличава колективната им индустриална сила, независимо дали са членове на синдиката или не. Разбира се това е и най-добрия начин да се спечелят нови членове на синдикалната организация. Дори тези работници да не се присъединят към синдиката, те ще уважават синдикалната организация и ще я подкрепят, макар и не като членове. Тази подкрепа “от вън” е от решаващо значение при масови индустриални действия, особено при стачки.
  3. Противопоставяне на разделенията сред работниците
    Работодателите експлоатират разделенията сред работниците още от зората на капитализма с цел намаляване на коелктивната им сила и подтискане на заплатите. Тази работодателска тактика се реализира в най-голяма степен в мултиетнически и мултинационални общества като например в САЩ където работодателите умишлено поставят заедно хора от различни етноси, различни религии, в някои случаи дори не говорещи един и същи език, като в същото време насърчават расовата омраза и разпространяват слухове сред различните общности за да ги настроят едни срещу други, да създадат атмосфера на страх и недоверие, така че работниците да не могат да се обединят около общите си интереси. Подобни тактики, макар и в по малка степен се наблюдават и в България, на работните места където работят заедно българи, цигани и турци например. На по високо ниво пък, расовите предразсъдъци и насаждането на омраза от страна на управляващите спомагат за канализирането на гнева на работниците от влошените социални условия срещу други работници, а не срещу виновниците – бизнесмените и политическата класа. Наблюдаваме това на всички нива – от посочването на циганите като виновници за високите сметки на ток (въпреки данните, че най-големите кражби на ток в национален мащаб се извършват от бизнеса и от богатите квартали), вместо социалния гняв да бъде насочен срещу частните корпорации опериращи електроразпределението, до соченето на работниците-мигранти като виновници за подтискането на заплатите, а не работодателите, които всъщност са тези, които натискат заплатите надолу, възползвайки се от уязвимото положение на мигрантския труд. Затова, организираното работническо движение се противопоставя на расизма на всички нива – от отделното предприятие, до държавната политика и работи активно за преодоляване на разделенията и етническата омраза и за обединение на работещите на класов принцип в защита на общите им интереси, като работници.
  4. Класова позиция на национално и интернационално ниво
    Автономните синдикати стоят на класова позиция по отношение на социалните въпроси на национално ниво и отвъд него. Класовата позиция се базира на разбирането, че работещите хора имаме общи интереси. Наемните работници съставляваме над 90% от заетите в икономиката на страната, което ни превръща не просто в мнозинство, а в абсолютното мнозинство. В същото време, работниците нямаме думата по отношение на икономическите и политическите въпроси. Всички важни решения относно икономиката се взимат от представителите на бизнеса и държавата – от шефовете и държавните бюрократи и политици. Като се започне от микрониво – в отделното предприятие, където шефът взима всички решения относно функционирането на бизнеса и се стигне до национално ниво, където работодателските организации участват в изработването на дългосрочните икономически стратегии на държавата. Самите политически партии, поради идеологическата и финансовата си зависимост от бизнеса представляват преди всичко неговите интереси при взимането на решения от национално значение. Това положение поставя в ръцете на един малък процент от едри собственици и бизнесмени абсолютната власт да се разпореждат с живота на всички останали. Това е не просто не-демократично, но и крайно неефективно, тъй като преследвайки частния си интерес, управляващата класа прахосва ресурси, предзвиква социално разслоение и неравенства, унищожава природата, деградира социалната система, здравеопазването, образованието и т.н. За да се преодолеят тези проблеми, работещите хора трябва да се организират, да осъзнаят собствения си интерес и да наберат достатъчно сила за да го противопоставят на този на бизнеса. Силата на организираните работници има потенциала не само да разреши социалните проблеми изброени по горе, предизвикани от авторитарния произвол на управляващата класа, но и да поведе един процес на демократизация, който да доведе до премахване на класовото разделение в обществото. Затова автономните синдикати, наред с много други работнически движения и организации поставя като своя дългосрочна цел създаването на едно ново безкласово общество, базирано на принципите на свободата, солидарността и социалната справедливост.