Автономният синдикализъм е оръжие
В публичното пространство в България съществува едно дълбоко неразбиране на синдикализма, неговата същност, цели и методи. В тази кратка статия ще опитаме да хвърлим малко повече светлина върху колективната борба на работното място, както и перспективите, които тя ни разкрива в икономически и в политически план като опитаме да поставим българския синдикализъм в контекста на актуалните работнически борби в Европа.
В практиката съществуват различни видове синдикати според тяхната структура и цели. От една страна са големите бюрократични синдикати, известни още и като “преговарящи синдикати”, които обикновено работят в тясно сътрудничество с държавните органи и с работодателските организации. От друга страна са самоорганизираните (grass roots, автономни) синдикати, които по същество са по-борбени и демократични. Отричайки бюрокрацията като ефективна форма на организация, те залагат на равнопоставеността между своите членове, прякото действие и отказа от покровителство и сделки с бизнеса и държавата. В тази статия ще разгледаме синдикализма именно от перспективата на автономния синдикализъм.
Автономният синдикализъм е колективна борба на работното място.
Чрез активен синдикализъм, ние, като работници можем да извоюваме по-високи заплати, по-удобно работно време, повече платен отпуск и ред други придобивки на работното място. Базовата форма на синдикализъм може да представлява просто група колеги, които решават заедно да отстояват правата си или да поведат борба за нови такива. Синдикализма може да се изразява в организиране на подписка с искания, която да бъде предадена на ръководството или пък работниците да изберат някой от тях, който да говори на четири очи с шефа и да постави тези колективни искания. В общия случай, шефът е в привилегирована позиция спрямо индивидуалния работник. Особено когато говорим за частен собственик, на когото държавата гарантира правото да се разпорежда еднолично и авторитарно относно повечето аспекти на дейността на фирмата или предприятието. Освен това, пазарът на труда оказва допълнителен натиск върху работниците, като често те са лесно заменяеми и работодателят се възползва от това за да потиска заплатите, увеличава работното време и интензитета на труда. Заплахата от уволнение винаги виси над индивидуалния работник. Именно затова синдикалната борба трябва да бъде колективна. В повечето случаи работодателя не може просто да уволни голяма част от работниците едновременно, без това да му коства значителни загуби.
Както споменахме по-горе, основния инструмент за автономна синдикална борба на работниците е прякото действие. То може да включва протести, пикети*, стачки, саботажи и всякакви други действия, целящи причиняване на загуби на управата и принуждаването й да се отстъпи пред исканията на работниците. В информационната ера медиите могат също да бъдат използвани като оръжие на работниците, но практиката показва, че те могат да нанесат и сериозни щети, ако бъдат впрегнати в полза на работодателя.
По-комплексна форма на синдикализъм е създаването на синдикална секция във фирмата или предприятието, чрез която работниците могат да осъществяват дългосрочен натиск над управата и да защитават трайно, извоюваните вече придобивки. Трудовото законодателство осигурява сериозна защита на членовете на синдикална секция, като например защита от уволнение, право на достъп до фирмена информация, право на участие в преговори за сключване на колективен трудов договор и т.н.
Извоюването на тези придобивки може да изглежда като обикновено преследване на индивидуалния интерес от страна на отделния работник чрез инструментите на колективното преговаряне, но това съвсем не е така. Освен чисто материалните придобивки в резултат на синдикална борба, тя представлява и мощен генератор на придобивки с чисто социален и политически характер – заздравяването на колектива, реалното овластяване на работниците и осъзнаването на собствената им колективна сила. В това число трябва да включим и подобряването на комуникацията между работниците от различни предприятия в даден сектор, както и между секторите. Общото действие на многобройните борби за подобряване на условията в отделното предприятие или бранш, в крайна сметка оказват влияние на цялата икономика. По-високите заплати и социалните придобивки никога не са резултат от щедростта на бизнеса или от прогресивна държавна самодейност – те винаги са извоювани чрез активни синдикални борби, които са били и продължават да бъдат най-ефективния инструмент на работниците за осигуряване на по-висок стандарт на живот и борба срещу икономическите неравенства.
Автономният синдикализъм е борба за овластяване на работниците.
Осъзнали своята колективна сила и общите си проблеми, работниците могат да изведат борбата от работното място и да я пренесат на по-високо ниво – бранш, сектор, град, държава. Тук не става дума за традиционните тристранни преговори между работодателските организации, синдикатите и държавата, нито изобщо за стремеж към социален мир и търсене на консенсус между работниците и капитала. Изхождайки от позицията на автономния синдикализъм, ние не можем да приемем социалния мир в условията на капитализъм, защото цената на този мир се плаща от работниците. Затова, когато говорим за колективна борба на браншово, секторно или държавно ниво, ние говорим за борба, която реално овластява работниците, а не такава, която ги прави зависими от държавата и ги подчинява на работодателите в името на тристранния диалог и социалния консенсус. Овластяването на работниците не е просто лозунг, а конкретен процес стъпващ на разнообразните организационни форми създавани от самите работници и практическото равенство като гаранция за индивидуалната и колективна свобода вътре в тях. Като пример за такава, овластяваща работниците организационна форма, трябва да служи автономната синдикална организация, която трябва да бъде създадена и управлявана от самите работници, а не от някаква бюрокрация, ръководеща синдикалните дела от тяхно име.
Друг пример за такава организация могат да бъдат работническите кооперативи като форма на самоуправление и поставяне на производството в дадено предприятие под работнически контрол. Те са особено ефективни по време на периодичните кризи на капитализма, когато изтеглянето на капиталите от дадена икономика води до фалити на множество предприятия и обрича на глад и безработица много работници и техните семейства. На много места по света, като например Аржентина и Гърция, работниците отказаха да станат изкупителни жертви на кризата на капитала и решиха да се борят за достоен живот. Когато шефовете им обявиха фалит и започнаха ликвидация на предприятията, работниците не им позволиха да разпродадат машините, а вместо това окупираха фабриките, обединиха се в свои работнически кооперативи и рестартираха производството в тях, под работнически контрол. Това стана възможно, благодарение на техните мощни автономни синдикати, в които работниците вече се бяха калили в социалната борба на работното място (и извън него), в които те вече бяха изградили своята култура на съпротива и демократични практики и които послужиха за организационна база на работническото самоуправление. Духът на взаимопомощ и визията за обща борба изградени по време на дългите синдикални битки, помогнаха на тези окупирани фабрики за изключително кратко време да се обединят в общи асоциации, които направиха прехода от частна експлоатация към демократично самоуправление по-бърз и по-лесен. Така те показаха, че борбата за демокрация на работното място е възможна, и че тя може и трябва да излезе от отделното предприятие и да обхване цели сектори, браншове, а защо не и цялата икономика.
Автономният синдикализъм поставя синдикалната борба в по-широк контекст
Както споменахме по-горе, синдикалната борба не е просто борба за придобивки, а борба за реално овластяване и генериране на колективна сила. Ако се спрем на чисто икономическите измерения на тази сила, то борбата за икономически придобивки на работното място би трябвало да ни изглежда достатъчна. Но реалността ни учи на друго. Какво означава за нас, като работници, едно увеличение на работната заплата, когато то е извоювано в контекста на срив на качеството и скок на цените на медицинските услуги или образованието в нашия град? Нима едно увеличение със 100 лв. на заплатата действително е увеличение, когато същите тези пари (или повече) отиват за да бъдат платени увеличаващите се сметки за ток, вода и парно налагани от частните или държавните монополисти? Ние, като работници, споделяме общи интереси с нашите колеги на работното ни място. Но в повечето случаи, същите хора са и наши съседи, съкварталци, съграждани. С тях споделяме и много други общи интереси като достъп до качествено образование за нашите деца, достъп до качествено здравеопазване, свободен обществен транспорт, екологично чиста среда. Всички тези елементи на социалния живот са потенциални полета за социална борба и трябва да бъдат включени в дневния ред на синдикатите. Те трябва да бъдат използвани като катализатори за увеличение на силата на работническото движение и за завоюване на реални, а не номинални придобивки.
Автономният синдикализъм е политически инструмент на работниците.
Организираната политическа дезориентация на работниците, съпътстваща годините на преход към пазарна икономика (но имаща своите корени още в тоталитарния режим) постигна целта си да дезинтегрира работническата класа в България, превръщайки я в една отчуждена човешка маса неспособна да защитава ефективно собствените си интереси. Резултатите от тази дезинтеграция са налице – българските работници са най-бедните, най-обезправените и най-експлоатираните в целия Европейски съюз. В същото време, тези процеси в България не трябва да бъдат разглеждани като изолиран случай. От началото на 80-те, работниците в цяла Европа и САЩ са подложени на същата интензивна атака от новия неолиберален курс на управляващите елити, който има един и същ ефект навсякъде, където бива прилаган. Дерегулация, конкуренция, приватизация – тези политики успяха само за 30-тина години да разгънат ножицата на неравенствата до безпрецедентни нива, съсредоточвайки богатствата, които работниците произвеждат в ръцете на шепа паразити, финансови спекуланти и едри собственици, като в същото време подкопаха социалните системи и поставиха голяма част от населението в условията на социална катастрофа. Този процес към момента единствено бива забавен от политическите и синдикални организации на работниците в тези страни на запад, в които те са силни, но те тепърва трябва да открият нови форми на организация и да акумулират достатъчна сила, не само за да му противодействат, но и да обърнат съотношението на силите в полза на работещите. В този контекст, ние трябва да разглеждаме синдикализма, освен като инструмент на работниците за извоюване на социални придобивки от работодателите и държавата, но и като механизъм за генериране на политическа сила, която да бъде използвана за радикална промяна на политическото и икономическо статукво в Европа и отвъд нея.
Автономният синдикализъм е анархо-синдикализъм
Автономния синдикализъм стъпва на анархистките принципи на равнопоставеност между членовете и липса на бюрокрация и йерархия вътре в самата организация. Тези принципи гарантират равенството и свободния характер на синдиката, като го превръщат в пряк изразител на интересите на неговите членове. Идеите на анархизма осигуряват и историческа приемственост. Борбата за социална справедливост продължава от векове. Работническите организации от миналото водеха кървава класова война, в която участваха милиони хора от всички континенти. Именно синдикатите са тези, които с цената на много жертви, изтръгнаха от управляващите всички придобивки на които се радваме днес – 8 часовия работен ден, социални помощи, майчинство, забраната на детския труд и т.н.
Масовите анархосиндикални организации от миналото бяха основните играчи на арената на класовата борба, като сред тях можем да споменем многомилионните IWW (Industrial Workers of the World), CGT (Франция), CNT (Испания). Някои от тях постигнаха значителни успехи, като например революцията в Испания през 1936-та, когато милиони испанци се обединиха в анархосиндикалистката организация CNT и поеха контрол над индустрията, земеделието и целия обществен живот, като за изключително кратко време успяха да преобразят голяма част от Испания. Тази революция беше смазана жестоко, но идеите на свободата продължиха да съществуват. Всъщност, за разлика от много други социални движения, анархосиндикализмът никога не предаде интересите на работниците. Анархосиндикалистите никога не се поблазниха от властта и никога не направиха компромис нито с капитала, нито с държавата.
Познавайки миналото, ние стъпваме здраво в настоящето, за да завоюваме бъдещето!
Автономният синдикализъм е пряко продължение на борбата за свобода и социална справедливост, водена от анархосиндикалистите и социалните движения от миналото. В същото време развитието на съвременния капитализъм създава една коренно различна арена за борба. Хипермобилността, както на капитала, така и на работниците, правят създаването на масивни унитарни синдикални организации подобни на тези от миналото, изключително трудна задача. В същото време, системите на социалната държава установена в следвоенния период осигуряват, най-вече за работниците на запад, сериозни инструменти за защита, както и стабилни социални придобивки, а възходът на неолиберализма и постепенното орязване на същите тези придобивки създава една разширяваща се класа на прекарийни работници и работници-мигранти, които остават извън социалната мрежа. Тези разлики обуславят едно противопоставяне между самите работници и тяхното разделяне на привилегировани и непривилигировани. Бунтовете във Франция срещу новото неолиберално трудово законодателство въведено от кабинета на Оланд през изминалото лято показаха ясно тези различия, но ни показаха също и възможните перспективи пред тяхното преодоляване. Във Франция станахме свидетели на опити от страна, както на автономните, така и на част от казионните синдикати да се идентифицират с борбите на прекарийния труд и изобщо с хората извън социалната и синдикална мрежа. Станахме свидетели и на широко обединение между синдикатите, социалните и студентските движения, които заедно се включиха в индустриални действия и стачки. В същото време борбите на френските работници и студенти бяха поставени в контекста на пан-европейската борба за социална справедливост, като стана ясно, че работниците във всички европейски държави са изправени пред едни и същи неолиберални законодателни инициативи целящи разрушаването на „държавата на благоденствието“ и отнемането на социалните придобивки от работещите. Други интересни примери от изминалата година видяхме в транснационалните стачки организирани от работниците в така наречената „gig economy“, както и тези в складовете на Amazon, които доведоха до координация между работници от Германия, Полша, Италия и Франция. Всички тези събития и борби чертаят пред нас една ясна перспектива: автономната синдикална борба трябва да бъде все по-гъвкава; да включва не само традиционните индустриални работници, но и прекарийните работници и работниците-мигранти; да създава поле за общи действия със социалните и студентските движения, както и подходяща инфраструктура за транснационална координация. Синдикализмът трябва да успее да свърже ежедневната борба за социални придобивки на работното място с борбата срещу политическия авторитаризъм и икономическите неравенства и да обедини хората около идеите за едно общество основано на принципите на свободата, равенството, солидарността и взаимопомощта!
*пикет (picket) – пряко действие извършвано от работници и синдикалисти насочено срещу репутацията и/или клиентопотока на определен бизнес. То може да включва например блокиране на входовете на ресторант и раздаване на листовки на клиентите с информация за това, че шефа не плаща на работниците и т.н.