Що е анархо-синдикализъм
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Реформистите и партийните “комунисти” претърпяха пълен крах в делото за преобразуване на обществото. Ние издигаме друга алтернатива – анархо-синдикализма. Ние не твърдим, че това е най-добрата теория, всесилна, защото е вярна, но анархо-синдикализмът не се е дискредитирал на практика. Той отрича това, което поробва хората – държавата, партиите, реформистките профсъюзи и профсъюзите – маши на партиите. Използваните то тях форми на борба – методите на прякото действие, предполагат активността на самите трудещи се. Анархо-синдикализма е за световно антиавторитарно общество без подтисничество. В борбата срещу държавната машина и срещу политическият статут на партиите и профсъюзите не са достатъчни само временни тактически обединения. За да станат силни, хората трябва да се самоорганизират. Анархо-синдикализма предлага своята федералистична организация, като отражение на бъдещото свободно общество.
По целият свят в анархо-синдикалистичните профсъюзи членуват десетки хиляди души. В нашата страна болшинството от хората все още не знаят, какво е това анархо-синдикализъм, какво представлява революционната анархо-синдикалистична организация. Ние ще се постараем да обясним това.
* * *
Анархо-синдикализмът е възприел много от различните леви теории, особено от анархизма. Той може да се счита за анархистично направление в работническото движение.
Общественият идеал на анархизма, социалната революция и свободното безвластническо общество, анархо-синдикалистите обединяват с ежедневната борба на трудещите се за техните насъщни права и интереси, с творческата практика. Вместо раздробените “чисто” анархистически групи те предлагат масови, сплотени, ефективни революционни организации, които, в не по-малка степен, са основани на принципите на свободата и равенството. Тези организации са анархо-синдикалните профсъюзи.
Анархо-синдикализма има два основи аспекта, две пресичащи се и съвпадащи дела – революцията и ежедневната работа.
РЕВОЛЮЦИЯ
Този, който говори за революция, е длъжен да определи нейните цели и да предложи средства за тяхното постигане.
Цел
Не е лесно да се говори за революцията и новото общество след дискредитиращите резултати, до които достигнаха “комунистите” и “социалистите” в Русия, Китай, Куба и в другите страни на “реалния социализъм”.
Анархо-синдикалистите издигат някои основни принципи, които не позволяват на революцията да се отклони от пътя към свободата и да се изроди. Тяхното спазване трябва да направи възможно довеждането на революцията до победа, до тържеството на безвластническо общество от свободни и равни хора. Можем да го наречем по различни начини: всеобщо самоуправление, свободен безвластнически комунизъм, екологически хармонично общество и т. н. – същността е една.
Анархо-синдикалистите искат такова общество, в което всеки човек може да участва във всички дела, засягащи неговите нужди и интереси, в което прогреса ще работи за всички, в което ще изчезнат експлоататорите и експлоатираните, управляващите и управляваните.
Анархо-синдикализма се отличава коренно от всички други теории на комунизма. Тази разлика засяга преди всичко представата за това, по какви пътища може да бъде постигнато новото справедливо общество. Предлаганата от тях революция не е политическа, а социална. Става дума не за завземането на държавната власт, а за коренна промяна на социално-икономическата система. Отчитайки, че марксистката идея за “отмиране на държавата” на практика винаги води до държавен капитализъм и възраждане на класовото разделение, анархо-синдикализмът вижда гаранцията за съхранение на революционните завоевания в незабавното унищожаване на държавата като особен, отделен от обществото инструмент за управление и господство, и замяната й със система от свободни федерации, в изчезването на наемният труд и на социалната йерархия и всичко, което води до експлоатация на човек от човека.
Държавата със всичките си атрибути (органи на властта, съд, армия, полиция и др.) и с поддържаната от тях икономическа система (пазарно стопанство, конкуренция, пари, частна, групова и държавна собственост на средствата за производство) трябва по време на революцията незабавно да бъде разрушена, за да отстъпи място на общество, построено на принципите на федерализма и управлявано отдолу нагоре, посредством консенсус, а не противоборство.
Решенията по всички обществени и икономически въпроси ще се приемат от жителите на населените места и работниците в производствените центрове, които свободно се обединяват в базови комуни (общини), а после и на равнището на района, областта, страната и т. н. дотолкова, доколкото засягат съответно интересите на района, областта или на цялото население, и следователно, ще се взимат от всички. При съвременните средства за комуникация това е лесно осъществимо. За това няма необходимост нито от професионални чиновници, нито от депутати, нито от президенти и министри. Делегатите от местните общини, от териториалните и производствени обединения, избрани с конкретно поръчение, които могат да бъдат отзовани по всяко време, различните технически и координиращи съвети с административни, но не решаващи пълномощия – това е достатъчно за функционирането и на най-сложният обществен организъм. “Прекалено е просто”, – ще кажат нашите противници, които са приспособили всички свои икономически и научни теории за условията на съвременния капитализъм. Но те “забравят”, че съвременният човек страда от неразумната свръхцентрализация. Много по-логично и правилно, от гледна точка на екологията, е максимално възможно количество въпроси да се решават на място, непосредствено от тези, които те засягат, а на по-“високо” равнище да се пренасят за координация само тези проблеми, които изискват общи усилия. В всеки случай, федералистическият принцип на организация е бил изработен от самите трудещи се, обединени в масови анархо-синдикални профсъюзи, а не от някакви си буржоазни теоретици или самозван “авангард на пролетариата”.
Хората, придобили равни права чрез федерализма, трябва да бъдат равни и икономически. Това ще се постигне чрез унищожаването на наемния труд и на социалната йерархия. Всички трябва да получат еднакъв достъп до обществените блага и богатства. Всекиму според потребностите, като се вземат предвид възможностите на производството, от всекиго според способностите и стремежите. Трудът ще стане не съдба и проклятие, а творческа практика и самореализация на хората.
За да бъде постигнато това, самите хора ще трябва да се променят, да се освободят от психологически черти, които пораждат в тях йерархическо общество и му служат за опора. само така може да бъде извършена социалната революция и да бъде създадено наистина свободно общество.
Анархо-синдикалистите не се наемат да предскажат това общество във всичките му най-малки детайли, но те твърдо знаят, какво то не трябва да бъде – общество на експлоатацията. Известно ни е, че в арсенала на нито една от политическите партии, включително и най-“революционните”, няма и не може да има средства за построяването на бездържавен комунизъм, колкото и те да го провъзгласяват за своя цел.
Средства
Анархо-синдикалистите не са привърженици на теориите на авангарда – те не смятат да извършат революцията вместо народа. Те само внасят своите предложения и дават възможност на всеки човек да внесе своите.
Парламентарният път, предлаган от левите партии (“социалистите”, “комунистите”, частично и троцкистите), не води до никъде. Ако левите правителства постигат някакви частични успехи и осъществяват отделни социални реформи, без да излизат от рамките на капитализма, делото им често завършва с военен преврат (като в Испания 1936 г. и в Чили 1973 г.). Въстанческите действия на “левите” виждат своята несъстоятелност пред лицето на въоръжената армия и полиция. Тероризмът политически е напълно неефективен.
Анархо-синдикализмът предлага друго: всеобща окупационна стачка. Тя е възможна само при условие че в нейната подготовка и провеждане участват самите трудещи се маси.
Една от най-важните задачи на анархо-синдикализма е да разясни на трудещите се, че ги експлоатират, и да им покаже, как и защо става това. Той обяснява съществуването на системата на експлоатация, принципите на функциониране на капиталистическото общество – получените печалби от спекулацията с труда на другите хора.
Теоретически такава е задачата и на не анархо-синдикалните профсъюзи. Но те не могат да се справят с нея. Следвайки своята социал-демократическа или партийно-“комунистическа” идеология, те не могат да обяснят, защо в страните на “реалния социализъм” се запазва експлоатацията на хората. И ако те критикуват политиката на победилите компартии, то в замяна предлагат парламентарно-демократични системи, в които съществува капитализъм и висшият орган на експлоатацията – държавата.
Не е достатъчно, профсъюзният печат да публикува статии против предприемачите, и профсъюзните лидери от високата трибуна словесно да изобличават политиката на държавата и капитала. Трябва тези проблеми широко да се обсъждат от самите трудещи се, на техните работни места и конференции. Революционният профсъюз не трябва да бъде организация от активисти, иначе ще се превърне в подобие на работнически елит. Той трябва да се ориентира към широкото участие на трудещите се маси. Работниците са в състояние да разберат проблемите не по-зле от който и да е профбюрократ.
Анархо-синдикализмът отива по-далече от обикновената критика на антисоциалните мерки на управляващите или исканията за национализация на предприятията. Той показва, че всяка държава е гарант на някаква форма на експлоататорски строй (в дадения случай – на капитализма), и призовава трудещите се да стоят по-далече от парламентарната система и да не участват в изборите, които служат само за прикритие, за съхранение и засилване на експлоатацията.
Той разяснява, че предприятието – е малка държава, монархия, абсолютна или просветена, даже и република (при някои колективни и кооперативни предприятия). Затова “социалното партньорство” и участието в представителните органи, създавани в заводите или в учрежденията, укрепва положението на администрацията, по същия начин, по който изборите за парламент укрепват държавата.
Докато трудещите се не могат да променят системата, те не трябва да поверяват защитата на своите интереси на профсъюзните бюрократи или членовете на каквито и да са представителни органи. На такива хора не трябва да се поверява организацията на трудовия конфликт и преговорите с частните или колективните собственици на предприятията. Такива задачи могат да се възлагат само на делегати, избирани от общото събрание на работниците и които могат да бъдат отзовани по всяко време.
На политиканските разчети и на политиката на представителствата анархо-синдикализмът противопоставя практически действия, способстващи изграждането на революционно съзнание у трудещите се и практическа подготовка за всеобща стачка.
В анархо-синдикалните профсъюзи се изгражда бъдещото общество. Ако искаме някога да живеем в свят свободен от йерархия и експлоатация, ние трябва още днес да изграждаме нашите организации на тези принципи. В нашите профсъюзи няма платени функционери и привилегировани активисти. Всеки е длъжен да поеме върху себе си своята част от отговорността. Профсъюзната секция в предприятията и в учрежденията може да съществува реално само когато всичките й членове активно участват в нейната работа. Същото се отнася и за профсъюза като цяло. Необходимо е всеки работник повече да не изпитва страх пред собственика и директора и да не се бои от конфликт с тях. Секцията трябва да бъде винаги готова, винаги способна да прибегне към пряко действие.
За да може на практика да се подготви революцията е необходимо да разберем как работи завода и да се организира обмена на информация между профсъюзите от различните отрасли. Тогава, когато в хода на стачката вземем в свои ръце контрола над своя район, над средствата за производство, комуникациите и информацията, трудещите се няма да гадаят, какво да правят по нататък и как да устроят своя живот.
Само в такъв случай революцията ще стане възможна. Иначе делото ще се сведе до говорилня или диктатура на “знаещото” малцинство.
Ако всеобщата стачка бъде щателно подготвена, правилно организирана и бързо проведена, тя ще има огромен ефект, а загубите ще се сведат до минимум.
В решаващия ден трудовите колективи трябва да спрат работата на фабриките, заводите, транспорта, службите и учрежденията и да ги завземат. Да се неутрализира полицията в градовете и селата е напълно възможно – тя няма да може да противостои на десетки и стотици хиляди жители. По-трудно ще бъде с казармите, но революционната агитация, парализата на транспортните пътища и на снабдяването може да помогне за разложението на много воински части. Контрареволюционните групи извън армията и полицията обикновено не са многобройни. След изкарването от строя на силите, защитаващи стария ред, трябва да се продължи производството на необходимата продукция от предприятията, преминали в ръцете на работниците и да се възстанови снабдяването с продоволствия, да се пристъпи към координация отдолу на стопанската дейност чрез териториалното самоуправление на жителите и производствените профсъюзи.
Бързината, ефективността и обединяването на силите не трябва да позволят на държавата да се оправи от първоначалния шок, иначе робите на капитала, използвайки съвременно оръжие, могат да унищожат всички завоевания.
Такава е анархо-синдикалната концепция за революцията като всеобща окупационна стачка. Оценявайки реалното състояние на нашите сили е лесно да се разбере, че засега сме още далече от всичко това. Но трябва още сега да изберем едно от двете: или искаме по принцип да направим революция, или не. И ако искаме, то да се запитаме: коя партия предлага реалните средства за осъществяването на революцията? Никоя, та била тя и три пъти “комунистическа”. Каква организация, освен масов профсъюз е способна да извърши антиавторитарна революция? На това не са способни нито дезорганизираните, неподготвени и разединени маси, нито егоистичните леви партии, смятащи себе си за “авангард”.
Социал-демократите и марксистите обичат да разсъждават относно “анархистичния мит” за всеобща стачка. Но какво струва революционния потенциал на техните теории и до какви резултати доведоха те? Така че, докато трудещите се маси не вземат осъществяването на революцията в своите собствени ръце, в обществото нищо няма да се промени.
ЕЖЕДНЕВНА РАБОТА
В очакване на времето, когато условията ще станат благоприятни за всеобща стачка, анархо-синдикалистите водят борба против експлоатацията от страна на държавата и предприемачите, с които всички ние всеки ден се сблъскваме навсякъде в нашето общество – на работа и в свободното време. Тези, струващи ни се, незначителни конфликти ни учат да действаме солидарно, отстоявайки нашите права, внушават ни чувство за собствено достойнство. Разбира се, с икономическата борба се занимават и несиндикалните профсъюзи, но и тук съществуват принципни различия: по дух (анархо-синдикалистите са за активно и непосредствено участие в акциите на всички заинтересовани лица, за широка солидарност с тези, които водят борбата), в средствата (ние прилагаме тактиката на прякото действие) и в принципите (ние смятаме компромисите за недопустим).
Цел
Ежедневната борба за правата на трудещите се не се ограничава само в рамките на работното място – тя трябва да се разпространи върху всички сфери на работническия живот.
Профсъюзното движение се е родило в производството. Именно тук трудещите се са усетили, че ги експлоатират и че е необходимо да се защитават. Всеки профсъюз – както революционния, така и реформисткия – се борят за увеличаване на работната заплата, съкращаване на продължителността на работния ден, подобряване на условията на труд и за гаранции за запазването на работните места. Но революционния профсъюз свързва тези искания с въпроси за политическото и икономическото устройство на обществото, със своите революционни цели.
Някои смятат, че анархо-синдикализма се ограничава изключително в икономическите и професионалните проблеми. Това не е вярно. Анархо-синдикализма е против политическите партии и борбата за политическа власт, но не е аполитичен. Напротив, той се стреми да разпространи своята дейност върху цялото общество. Местните организации на анархо-синдикалните профсъюзи – покрай икономическата борба – организират за трудещите се библиотеки и културни центрове, съдействат за подобряването на тяхната професионална подготовка, помагат им да си намерят работа, а на техните деца – да получат образование, обезпечават юридическа защита на техните права, водят антимилитаристична борба, призовавайки трудещите се на протестни акции против военната служба и т. н. Без повишаване на съзнателността на хората на труда не може да бъде осъществена революцията!
Всички тези задачи трябва да се решават в революционните профсъюзи. Това ще позволи да се обезпечи ръст на културното и образователното равнище на трудещите се; придобитите от тях знания и опит в сферата на икономиката, правото, управлението, информатиката; контрола над заетостта; сътрудничеството с учащите се в училищата, техникумите и ВУЗовете; организацията и поддръжката на антиавторитарната педагогика; формирането на колективи от юристи за защита на правата на трудещите се; активната солидарност с екологическите движения, с отказалите военна служба и т. н. Списъкът е практически неизчерпаем.
Много актуална се оказва формата на борба, която са използвали още първите революционни синдикалисти в миналия век. Известно е, че трудещите се са експлоатирани не само като производители, но и като потребители. В качеството на съпротивителни мерки работниците са измислили специална профсъюзна лепенка , която те залепяли върху произвежданите стоки. Тя може да се прикрепя към изделията с добро, или обратно, с лошо качество (например екологически вредните), към продукцията на фирми, отличили се със своите репресии против работниците, лоши условия на труд и др. Такава лепенка е своеобразна препоръка за потребителите, кой продукт може да купуват, а кой – не. Тя способства за развитието на чувство за солидарност и класово съзнание и се превръща в силно средство за оказване на натиск върху администрацията, а също така позволява да се осъществят контакти с асоциациите на потребителите. Последните могат да бъдат полезни при организиране на снабдяването след социалната революция.
Такива са възможните аспекти на ежедневната профсъюзна борба. Сега да разгледаме различните средства.
Средства
Анархо-синдикализма широко използва такива класически средства на класовата борба, като стачки в различна форма. Но той ги използва по по-различен начин от реформистките профсъюзи, които с всички средства се стараят да не допуснат разширяване на самостоятелността и инициативата на трудещите се. Анархо-синдикалистите прибягват към тактиката на прякото действие, тоест непосредственото отстояване на своите права и интереси, без да се доверяват на каквито и да било представители или посредници.
В рамките на ежедневната борба на трудещите се налага да издигат свои искания и да изискват тяхното изпълнение. В анархо-синдикалния профсъюз с това се занимават не профсъюзните функционери и активисти, а самите трудови хора. Опитът от всички производствени конфликти доказва, че именно те винаги издигат най-правилните искания, нали на тях по-добре, от който и да е, са известни собствените им нужди и проблеми.
По време на производствените конфликти, стачки и т. н., исканията трябва да се формулират от общите събрания на местната секция на революционния профсъюз. А от нейно име на общото събрание на работниците трябва да ги предложат делегати, избрани от секцията, които могат да бъдат отзовани от нея във всеки един момент. Тези делегати не се явяват официални длъжностни лица, затова тях не ги сковават задълженията да съблюдават нормите на “социалното партньорство”.
В противовес на нормите установени от легалната власт в предприятията синдикалните профсъюзи създават друга “власт” – организират общи събрания на трудовия колектив. От тяхна гледна точка именно тези събрания притежават суверенни права да издигат искания, предявявани към администрацията, да определят формите и методите на борба, да избират стачни комитети за осъществяване на тези решения и да контролират техните действия, да избират делегати с точно определени поръчения (императивен мандат) за водене на преговори, и накрая, да приемат или да не приемат предложенията на администрацията и да приемат решенията за прекратяване на стачката. Там, където анархо-синдикализмът е силен, той е способен да наложи своите искания на администрацията с помощта на стачки и други акции, без да се съобразява със всичките съществуващи правила и норми.
Реформистките профсъюзи обикновено концентрират своите усилия върху изтъргуването на изгодни колективни съглашения. Колективните съглашения – това са договори, подписвани от администрацията (предприемачите) и профсъюзите, на различни равнища – предприятия, отрасли, територии или цялата страна. Че това е проява на класово сътрудничество, няма никакво съмнение. Теоретически би трябвало да се откажем от подписването на такива договори и да се действа така, като че ли те не съществуват. Но това рядко се удава на практика.
Работниците и служителите са свикнали повече да се доверяват на писмено зафиксираните съглашения, отколкото на всичките приказки на администрацията или на профсъюзните функционери – нали тези хартии им гарантират определен минимум на заплатата, определени права. Анархо-синдикалистите критикуват и ще продължават да критикуват колективните съглашения, но не могат да призовават трудещите се да не ги подписват или да не ги изпълняват (в крайна сметка, дотогава, докато не се съберат достатъчно сили за нов конфликт, нова стачка). Към колективния договор ние се отнасяме не като към класов мир, а като отражение на сложилото се в дадения момент съотношение на силите, като фронтова линия в класовата война. Ако е възможно да се извлече от него някакво предимство за трудещите се, то си струва да се опитаме да го използваме, като при тава разясняваме същността на подобни съглашения.
Още един любим метод на реформистките профсъюзи е обръщението към юридическите инстанции, за да заставят предприемача да съблюдава трудовите закони. Могат ли анархо-синдикалистите да използоват тези мерки?
Юридическото обезпечаване на правата на труд дава на трудещите се определени средства за самозащита. Трудовото и социалното законодателство не е доброволен дар от “добрата” държава, а плод на дългогодишната борба на масите за своите права. Да се използват вече постигнатите завоевания е напълно допустимо. Но трябва да бъдем внимателни: да се защитават трудещите се и да се използват законите, за постигане на изпълнение на исканията или да се възстановят на работа уволнените е едно, а да се стане част от юридическата система – съвсем друго. Юридическата защита не трябва да стои на първо място. Та нали нашата задача не в това, да подобряваме законите и да реформираме експлоатацията; трябва да променим цялата съществуваща система. Когато на собствениците им е изгодно – те действат без оглед на закона. На тяхното “пряко действие” ние ще отговорим не с безсилно позоваване на закона, а с прякото действие на трудещите се.
Прякото действие е действие на самите трудещи се, без вождове и бюрократи, независимо от това, “законно” ли е то или не. Ако има възможност, ще се опитаме да използваме буржоазните закони, ако не – ще постъпим по своему. С какво ние сме по-лоши от капиталистите?
Анархо-синдикалистите прибягват към такива видове пряко действие, като окупиране на заводските помещения (окупационна стачка), настъпателен пикет, бойкот на администрацията, акции против началниците, саботаж.
Саботажът може да бъде разновидност на стихийната съпротива на трудещите се. Това става днес практически във всички отрасли на икономиката. Работниците “забравят” да изключват и да смазват машините, натискат копчетата на сложни електронни прибори в неправилна последователност, грешно включват електрическите механизми в мрежата, пускат машини и станове на друга скорост или на друго гориво, а не както е написано в инструкцията, поставят в машините странични предмети и т. н. Всеки отрасъл на промишлеността и търговията има своя традиция и свои методи за “нарушаване на техническата дисциплина”.
Понякога работниците съзнателно прибягват към саботажи в хода на конфликтите. Но те трябва да се прилагат така, че ущърб да се нанася не на потребителя, а на собственика. Например, не трябва да се развалят произвежданите хранителни продукти. Добър пример за правилно използване на саботажа често са показвали водачите от обществения транспорт: протестирайки против ниските заплати, те са возили пътниците безплатно.
Актове на саботаж се прилагат също така и по време на стачки, за да се затрудни дейността на стачкоизменниците. Така например, стачниците изпращат заедно със стачкоизменниците свои хора, които развалят машините и пречат на работата под предлог недостатъчна квалификация. Понякога стачкуващите работници, напускайки предприятието, отнасят със себе си части от машините, програми от компютрите, картони от картотеките и т. н.
Често подчинените, несъгласни със своя началник, са принудени да прибегнат към бойкот. Изолацията на началника и предизвиканите от това нарушения в производствения процес заставя висшестоящият шеф да извърши кадрови промени и снеме бойкотирания. Удавало се е също така успешно да се бойкотират предварително обявени опити за увеличаване на нормите при производствена работа: в момента в който се появят нормировчиците, се “развалят” машините или конвейерните линии; случвало се е и нормировчиците да бъдат изгонвани.
Често работниците са принудени да предприемат агресивни, насилствени мерки против неотстъпчиви или жестоки собственици и началници, или против тяхното имущество.
При окупационната стачка работниците завземат предприятията, а понякога и продължават работа на основата на самоуправлението. Значението на тази форма на борба се състои в това, че дори и по време на стачката, управлението на производството преминава в ръцете на самите трудещи се. Те могат сами да определят, какво и как трябва да се произвежда, как трябва да се разпредели продукцията. Освен това, за администрацията и полицията е по-трудно да потушат такава стачка – трудно е да се използват стачкоизменници. Необходимо е, обаче, целия процес на окупационната стачка да се контролира от самите работници (чрез общи събрания и чрез избрани от тях органи), а не от профсъюзната бюрокрация.
Един от проблемите при окупационната стачка се състои в това, че трудовият колектив често разглежда окупираното от него предприятие като един вид самотна обсадена крепост, а не като изходен пункт за настъпателни действия. Трябва да се направи опит да се включат в борбата и другите фабрики и заводи от същата фирма, населен район и т. н. Тогава окупираният обект може да се превърне в културен и социален център, където ще се дават театрални представления, киносеанси, концерти, обществени дискусии и др.
* * *
Това са основните черти на съвременният анархо-синдикализъм. Може би, някой, откривайки за себе си това движение, ще попита: “Какво трябва да се прави?” Ние отговаряме: “Да се изгражда революционен анархо-синдикален профсъюз”. Дори и днес да не е най-благоприятният момент за това да се мечтае за свобода – за бъдещите класови сражения трябва да се готвим отрано.
АНАРХО-СИНДИКАЛИЗМЪТ
това е течение в работническото движение, което отрича разделението на партийно-политическата и чисто профсъюзната дейност. Борбата за икономическо и политическо освобождаване на трудещите се трябва да се води от революционното и самоуправляващо се профсъюзно движение.
AHAPXО-СИНДИКАЛИЗМЪТ
призовава трудещите се да използват своята сила като производители в предприятията и в учрежденията, за да постигнат осъществяването на своите искания, намалявайки възможностите на предприемачите да експлоатират работната им сила.
AHAPXО-СИНДИКАЛИЗМЪТ
призовава хората на труда да бойкотират парламента и изборите, чрез прекратяване на работа, стачки, всеобщи стачки и т. н. Да се съпротивляват на всяко посегателство на техните завоевания, а така също и да добиват разширяване на свободите и подобряване на условията на техния живот.
AHAPXО-СИНДИКАЛИЗЪТ
призовава за единен фронт на всички наемни труженици независимо от политическите партии и другите бюрократически структури в борбата за общите интереси и права.
AHAPXО-СИНДИКАЛИЗМЪТ
се стреми към ликвидация на капиталистическата икономика, основана на получаването на печалби, към унищожаване на държавата, към унищожаването на всяка власт над хората (от страна на капиталистическата или “работническата” държава), към изкореняването на капитализма, както частния, така и държавния, заедно със системата на наемният труд и парите.
AHAPXО-СИНДИКАЛИЗМЪТ
желае да замени всичко това със социалистическа икономика, основана на удовлетворяване на реалните потребности на конкретните хора. Чрез местните федерации на работниците от различните отрасли и асоциациите на потребителите в общината (комуната) ще могат да се задоволяват потребностите на всички жители от изделия и продукти, които ще се произвеждат от асоциираните самоуправляващи се предприятия. За да може тази система да не остане чисто местна, а да се разпространи върху цели региони и страни, местните федерации на трудещите се и общините (комуните) могат да се обединяват в отраслови и териториални федерации. Федерациите на отделните страни или региони да се обединят в
Международна Асоциация на Трудещите се
Pingback:Що е анархо-синдикализъм