Национализация или социализация ?

След Пандемията и очакваната безпрецедентна икономическа криза, едно е сигурно – нищо вече няма да е същото. Политически лидери по целия свят говорят за предстояща радикална промяна на социално-икономическия ред в глобален мащаб. Всъщност вече сме свидетели на първите сигнали за това. Само за 2 месеца, всички писани и неписани правила на международната политика и икономика се промениха. Европейските държави изоставиха консервативната си фискална политика и започнаха масово поемане на трилиони дългове, а Европейската Централна Банка и Федералния Резерв на САЩ пуснаха печатницата на пари. Испания национализира всички частни болници в страната, Италия също започна серия от национализации в транспорта, а Франция и Англия обявиха че ще национализират почти всички структуроопределящи сектори.

Много работници и синдикалисти избързаха с радостта си от вълната от национализации, привиждайки в това стъпки към заздравяването на публичния сектор, ограничаване на частния произвол на капитала и възвръщането на държавата като гарант за защитата на обществения интерес. Но всичко това е твърде далеч от реалността. Вълната от национализации в западно европейските държави ни показва неефективността и безотговорността на частния сектор. Виждаме това в отказа на частните болници да приемат пациенти с Ковид 19 или в липсата на организационен капацитет да се включат адекватно в борбата с епидемията. Виждаме го и във фармацевтичния сектор, който вместо да се включи в борбата с глобалната заплаха, започна масова спекула с лекарства и стоки от първа необходимост, влошавайки допълнително ситуацията и подронвайки усилията ни като общество. Виждаме го и във всички други сектори, където частниците просто изхвърлиха работниците на улицата, оставяйки милиони семейства без препитание. Но вълната от национализации на запад не произлиза от критика на частния произвол в икономиката и съвсем не е стъпка към неговото преодоляване и ограничение. Напротив. Това е защитна реакция на капитализма, с която той отчаяно се опитва да се спаси от самия себе си. Докато част от национализациите се извършват с цел по-добра организация и ефективност по време на Пандемията, то друга част от тях целят директно спасяване на частния капитал от фалит – с публични средства естествено. И в двата случая, целта на държавата е закрепване на капиталистическото статукво по време на кризата и въстановяване на господстващото положение на частния капитал веднага щом кризата отмине. А сметката ще бъде платена с публични средства по същата схема, по която всички ние платихме на банките за икономическата криза причинена от финансовите спекуланти през 2008-а. Приватизация на печалбите, национализация на загубите.

Означава ли всичко това, че ние работниците трябва да сме срещу национализациите? Отговорът е “зависи”. Национализациите могат да бъдат извършвани в различен контекст, от различни подбуди, по различен начин, и съответно да осъществяват различни цели. По-горе вече разгледахме подбудите и целите на политическия елит, заел се с мащабните национализации на запад. Нека разгледаме и един подобен призив, идващ този път от работещите.

Насред пандемията от Ковид 19 лъсна резултатът от продължаващите от десетилетия приватизации и пазарни реформи. Здравните системи в цяла Европа колабираха, а тази в България е изправена пред истинска катастрофа. Недостигът на медицински специалисти, на достатъчно легла и дори на елементарни защитни средства за медицинските работници са симптомите на една дисфункционална система.

Здравната реформа в България, започнала през 2001 година не е изключение. Подобни реформи бяха извършени в повечето европейски страни, като в зависимост от местните специфики и нивото на обществена съпротива, пазарните реформи бяха приложени в различна степен. Но навсякъде те бяха насочени към орязване на публичното здравеопазване и създаването на бизнес среда в сектора чрез приватизации (директни и индиректни), създаване на изкуствени пазарни механизми (като клиничните пътеки) и структурни промени (превръщането на болниците в търговски дружества). Резултатите са налице – здравната система издъхва, като се крепи единствено на извънредната експлоатация на медицинските работници, много от тях работещи на няколко места срещу нищожно заплащане. А в условията на Пандемия, дори тази извънредна експлоатация вече не върши работа, а отговорните лица – директори, министри – само наблюдават безпомощно публичния колапс на публичното ни здравеопазване.

Вече повече от година България се тресе от протести в здравеопазването. Протестиращите настояват за цялостна реформа в сектора, изразена чрез лозунга – “да спрем търговията с човешкото здраве”, който обедини хиляди медицински специалисти и пациенти в страната.

Но това не е просто лозунг – зад него стоят конкретни предложения за фундаментални и всеобхватни реформи в здравеопазването, като премахването на търговския статут на болниците и клиничните пътеки, спиране на финансирането на частни болници с публични средства и др. Публичното здравеопазване в България формално е държавно, така че тук не можем да говорим за национализация в класическия смисъл на думата, макар и повечето искания да са насочени към това държавните интистуции да поемат отговорност за управлението на важни аспекти от него, като например разпределението на заплатите, което в момента се извършва през изкуствено създадения пазар на пациенти (чрез схемата с клиничните пътеки) и е оставено на произвола на директорите на отделните болници, по модела на всяка обикновена частна фирма.

Исканията на медицинските специалисти са преди всичко насочени към поставянето на здравеопазването в услуга на обществото т.е към засилване на неговата социална функция. Всъщност повечето хора, които призовават за национализация на определени сектори или на цялата икономика, имат предвид точно това, което и медицинските специалисти – подчиняване на икономическата логика на нуждите на обществото, а не на печалбите на едно малцинство от привилигировани бизнесмени и олигарси. В този смисъл, би следавало да заменим термина национализация с далеч по-удачния за тези искания и стремежи термин – социализация. Но, независимо с кой термин ще го обозначим, този стремеж, изразен в исканията и протестите на толкова много хора и в България и по света, задава повече въпроси, отколкото отговори. Национализацията на определен сектор, или на икономиката като цяло, може да е стъпка в правиланата посока, но само по себе си не гарантира засилването на социалната функция на икономиката. Тя ни изправя пред един изключително важен въпрос – доколко държавната власт действително представлява обществения интерес?

Да разширим нашия пример от актуалната борба в здравния сектор за да илюстрираме по-ясно този проблем.

Едно от конкретните искания е свързано със заплатите в сектора, които са една от причините за липсата на достатъчно медицински специалисти в национален мащаб и влошаващото се качество на здравеопазването изобщо. Прехвърлянето на работещите в здравеопазването на директна бюджетна издръжка, може да бъде разглеждано като изземване на тази важна функция от безконтролни и избрани чрез неявни механизми директори на болници и прехвърлянето й в ръцете на една публична, демократично избрана институция, подлежаща на обществен контрол. Или поне на теория е така. На практика, бюрократите в Министерство на Здравеопазването представляват преди всичко интересите на партията, която ги е поставила там, където са, наред със съответните бизнес зависимости, които изграждат политическата тъкан на всяка от парламентарно представените политически партии. Всичко това е напълно ясно на всички и едвали има някой от протестиращите медицински специалисти, който да вижда в Ананиев и неговия екип от бюрократи, решение за своите проблеми и за тези на здравеопазването изобщо.

Ние сме длъжни да сложим край на търговията с човешкото здраве, като изхвърлим частните интереси от публичното здравеопазване. Но това не означава да проверим съдбата на сектора в ръцете на бюрократите от МЗ.

Тези, които знаят как да решат проблема на българското здравеопазване и могат да го направят не са политиците в министерството а са тези, които са заинтересовани от неговото адекватно функциониране, а именно заетите в него лекари и медицински специалисти от една страна, и пациентите от друга. Този факт е дотолкова очевиден и неоспорим, че дори настоящата изкривена здравна система се е опитала да го инкорпорира. Достатъчно е да погледнем структурата на НЗОК. Тя представлява публично тяло, съставено от представители на работодателите, на държавата (която също е работодател), на работниците в здравеопазването и пациентски организации.

На теория, това широко представителство би трябвало да подсигурява защитата на обществения интерес. На практика, това не само не се случва, но НЗОК се е превърнала в двигател на корупцията развихрила се в сектора. Причините за това са няколко. От една страна, НЗОК не съществува във вакуум. Тя е проект, създаден по инициатива на партийните бюрократи, като част от пазарната реформа в здравеопазването. Широкото представителство в управлението на публичните средства преминаващи през НЗОК играе чисто фасадна функция, опитваща да прикрие реалните движещи сили в нейното източване. Тези сили можем да отличим в стуктурата на самото представителство – в разпределението на силите. Заслужава си да погледнем структурата на НЗОК в детайли, тъй като тя е христоматиен пример за прилагане на един добър принцип – този на защитата на обществения интерес чрез широко представителство – с обратен знак, насочвайки го срещу обществения интерес.

Върховния орган на НЗОК се състои от общо 37 представители на пациентите, работниците, работодателите и държавата.

В квотата на пациентите се включват 6 представители на работническите синдикати и 1 представител на пациентските организации. Представителите на работодателите в събранието са 6 и се избират от представителните организации на работодателите. Представителите на държавата са 24, като 6 от тях се избират от от Националното сдружение на общините, а 18 се определят от Министерския съвет.

Съотношението е красноречиво – работниците и пациентите имат общо 7 представителя, докато работодателите (сред които и държавата, която също е работодател) имат 30.

НЗОК е добър пример за широко представителство и модел на работа на една действително публична институция, и лош пример за конкретната реализация на тази концепция, която в случая на НЗОК използва широкото представителство единствено за параван за реално управляващите институцията сили в лицето на държавата и работодателите. Пълната власт на работодателите и държавата е дотолкова грижливо подсигурена, че за всеки случай самите представители на работниците и пациентите, освен че са абсолютно малцинство без решаващ глас при вземането на решения, са и излъчени от казионни, приближени до властта организации, начело на които често стоят … отново работодатели. (например президента на КНСБ Пламен Димитров е директор в няколко държавни компании)

Когато говорим за национализация или социализация на даден сектор или на икономиката като цяло, ние трябва да вземем впредвид модела на устройство на НЗОК, защото именно такъв тип модел на публично управление на публични ресурси е това, което може да реализира реално обществения интерес в даден сектор. В същото време именно такъв модел но с обратен знак (както е при НЗОК) може хитро да ни бъде пробутан от политиците като решение, затова ние трябва да имаме ясна концепция за неговото функциониране. За да сработи този модел в обществен интерес, съотношението на силите в него трябва да бъде точно обратното на това, реализирано в НЗОК. Най-широко представителство и съответно решаващ глас в управленското тяло трябва да имат представителите на работниците и пациентите защото именно те представляват действително обществения интерес. Всички останали участници в това управленско тяло, трябва да присъстват там в ролята на експерти, които да консултират представителите на работниците и на пациентите и да им помагат да взимат информирани решения.

Този модел на социализация чрез широко представителство, следва да бъде приложен на всички нива – от управлението на отделната болница до управлението на сектора като цяло. Всъщност този модел може и трябва да бъде приложен към всички сектори, особено тези от обществена значимост, като образование, транспорт, енергетика, добивна промишленост и т.н.

Но и тук, както и когато разглеждахме национализацията, е достатъчно да направим само една крачка отвъд теорията и да навлезем в практиката, където ни се разкрива същността на проблема. В по-горния пример говорихме за някакви хипотетични организации представляващи работещите в сектора. В практиката, това към момента са двете казионни организации – КНСБ и Подкрепа. И при тях, както и при държавата, неизбежно трябва да си зададем въпроса – доколко те представляват реално интересите на работещите в сектора? Същия въпрос следва да си зададем и за пациентските организации и за Българския Лекарски Съюз и изобщо за цялата мрежа от казионни организации, НПО и граждански сдружения, организирани, поддържани и щедро финансирани, за да обслужват властта.

Именно тук ни се разкрива истинската дълбочина на проблема със социализацията и изобщо с каквато и да било реална социална промяна в страната. За да имаме необходимата основа за промяна на статуквото и “изхвърлянето на търговците от храма”, ние трябва преди всичко да заработим активно за създаването на нови, борбени синдикални организации, които действително да представляват интересите на работещите. Наред с тях, когато говорим конкретно за сектор здравеопазване, трябва да върви и процеса на обособяването на независими пациентски организации – или чрез създаване на нови, или чрез заздравяване на вече съществуващите такива. За щастие тези процеси вече са започнали. Миналата година бе създаден първия в новата история на България независим синдикат на медицинските специалисти, който пък от своя страна поддържа тесни връзки с малкото (засега) борбени пациентски организации. Интересни процеси текат и в лекарското съсловие, което все по открито се противопоставя на казионния БЛС.

Това, което се случва в здравеопазването е тясно свързано с всички останали сектори. Последните години в страната се появиха десетки автономни работнически организации в различни градове и сектори, действащи извън мрежите на казионните синдикати. Всичко изброено до тук са само малки искри, които могат да запалят пожара, но може и да угаснат. Това от което имаме нужда е този социален импулс да прониже обществото в ширина и в дълбочина. Настоящата глобална икономическа криза има потенциала да се превърне в този катализатор. Защото „има десетилетия, в които нищо не се случва; и има седмици, в които се случват десетилетия. “