Победата е сладка, но войната предстои

Година на протест
На 1 март се навърши година от началото на протестите на медицинските сестри. Точно преди година те излязоха на протест в различни градове от цялата страна . Първото им искане беше директна атака срещу доминиращия икономически модел: „без търговски дружества в здравеопазването“.
Предателствата станаха явни ден по-рано, когато КНСБ призова в един глас с министъра за „диалог вместо протести“. Но много от сестрите вече бяха разбрали измамата и решиха да не отстъпват. Сложиха началото на серия от самоорганизирани протести в цялата страна.
Оттогава се случиха много неща. В отделни градове директорите на болниците успяха да тушират недоволството, като едновременно заплашваха с уволнение и повишаваха заплати.
Обещания бяха дадени и забравени, все едно никога не са били. Мая Илиева бе уволнена брутално от болница Токуда пред очите на цялата страна, за да бъде демонстративно наказана за дързостта си, че продължава с протестите. Бойка Атанасова бе дисциплинарно наказана от директора на Пирогов. Имаше и други репресии и уволнения из вътрешността на страната. Но повечето сестри устояха на репресиите. И ето, че година по-късно отново са тук, отново създавайки проблеми на властта, която не удържа на обещанията си.

Подкрепата от АРК
АРК беше до медицинските сестри през цялата тази година. Без да участваме като организатор, ние ги покрепяме според силите си – с техниката и уменията, с които разполагаме, с опита си в синдикалните борби, със самите себе си, бъдейки на място и оказвайки подкрепа при всяка възможност. И сами трупаме безценен опит с участието си в най-радикалния синдикален протест през последните десетилетия. Всъщност, подкрепата за този протест отне голяма част от силите ни през изминалата година.
Опитахме и продължаваме да опитваме да помагаме за създаването на един по-задълбочен анализ на исканията на сестрите относно състоянието на здравеопазването и възможностите за дълбока реформа в сектора. Но най-важното е бързото осъществяване на краткосрочните искания за увеличение на заплатите на две минимални за страната за всички медицински специалисти, промяната в категорията труд и увеличението на парите за нощния труд.

Това, което е важно за нас, и което е достатъчна причина да участваме в тази борба, е че борбата е в защита на интересите на работническата класа, като в това число включваме едновременно лекуващи и лекувани, които имат общ интерес срещу паразитите в сектора, които, чрез властта си в болниците и политическото си влияние, богатеят за сметка на труда и здравето на работниците. За нас е естествено протестът да бъде насочен не срещу един или двама директори измамници, а срещу самата власт, която узаконява и регулира статуквото на паразитизма.

Подлостта на властта
Неведнъж станахме свидетели на измамите на властниците.
Първата измама са самите казионни синдикални организации, които нито представляват работещите, нито пък защитават интересите им. Самото им съществуване е средство, с което управниците овладяват недоволството сред работещите. Затова властите ги легитимират законово и медийно, в случай на нужда правят всичко възможно да преговарят именно с тях, а не с автентични представители на работническото недоволство.
Но когато медицинските сестри разпознаха тази измама и се организираха сами, без помощта на професионалните синдикални бюрократи, дойде ред на откровените лъжи. Месеци наред ги игнорираха, оплюваха, заплашваха и залъгваха, докато най-накрая, след първия опит за окупация на министерството, властите им обещаха, че ще допуснат създаването на отделна съсловна организация и ще изпълнят вече сключените ( с казионните синдикати) договори, които все още остават неизпълнени.
Но точно както игнорираха протестиращите допреди обещанията, медиите и управляващите продължиха да ги игнорират и след това. Изпълняването на поетите ангажименти би означавало спадане на печалбите на паразитите и дори нещо по-опасно – разклащане на абсолютната им власт в сектора. Затова предпочетоха да затворят очи и запушат уши с надеждата, че и този път хората ще се уморят.

Новият палатков лагер
Само че хората се оказаха неуморни. Точно година след началото на протестите, те разпънаха палатките за пореден път. Въпреки замръзващата вода под леглата им, въпреки вятъра и студа, те стояха ден и нощ на жълтите павета, като обвинители срещу мръсната съвест на паразитите. Може би нямаше да издържат, ако бяха сами. Но на помощ дойдоха и хората от „Системата ни убива“, и ние от АРК, и хора с различни политически убеждения: политически активисти и лидери – за да влязат в светлината на прожекторите, но и много обикновени хора – за да помогнат на едни обикновени работници като самите тях. Игнорирането проработи известно време, но накрая властта се видя принудена, от кумова срама, да ги допусне до участие в заседание на здравната комисия към парламента. И тогава загуби битката. Пет от медицинските сестри останаха в залата и обявиха, че няма да си тръгнат, докато не започне реално изпълнение на исканията им.

Безсилието на властта
Всяка държава си има органи на реда, чиято работа е да принуждават хората да играят по правилата, установени от управляващите. По-просто казано – да бият непослушните. В сградата на парламента това трябваше да направи НСО. На записите добре се вижда как гардовете на властта се опитаха да си заслужат заплатите, но бяха победени от смелостта и решимостта на жените. Накрая се видяха принудени да оставят Бойка да стои на перваза на сградата, а медиите – да я покажат пред цялата страна. До вечерта хора от цяла София съвсем непланирано се събраха през сградата, за да изразят солидарност и уважение към борбата на сестрите.
Все пак жандармеристите бяха двойно повече от протестиращите. Когато хората се умориха и започнаха да се разотиват, на сестрите бе поставен ултиматум да напуснат сградата. Те напуснаха с вдигнати глави – бяха победили.

Към окончателна победа
Тактическата цел е постигната. Игнорирането вече не е възможно. Цялата страна и много хора по света разбраха, че медицинските сестри в България продължават да се борят с машината за пари на държавата и капитала, впила се в българското здравеопазване (и не само). Че искат достоен живот за себе си, но и за пациентите.
Че могат да служат за пример не само на работниците, но и на всеки българин.
Но войната съвсем не е спечелена. Властта твърдо отказа да приеме исканията на протестиращите, а продажната журналистика впрегна всичките си сили, за да ги направи да изглеждат продажни като нея самата. Пътят към победата е само един и минава поне през няколко жалона.

– Опазване от политиците
Кампанията по оплюване на протестиращите тече с пълна сила. Тон задават управляващите и лично Борисов, които описват протестите като „политическа акция“, косвено внушавайки, че никой друг не бива да се занимава с „политика“, освен „професионалистите“ като него и себеподобните му. Но тази кукичка бе захапана от медии като ПИК, които набързо обвиниха БСП, ДСБ, ММ и дори Йоло Денев, че се опитват да бутнат любимото на целия народ правителство.
Дотук обаче протестиращите сестри успешно устояват на натиска от страна на котериите на най-различни малки и големи, стари и нови политически партии и проекти, да се заявят като лидери на протеста.
Единствено Манолова успя да се намести пред обектива на камерите като представител на протестиращите, но за това можем да обвиняваме единствено журналистите, които не поставиха ролята ѝ под въпрос. Самите медицински сестри и техните съратници не дават повод на никой политик да се изявява като техен представител. Това не само им прави чест, но ги опазва и от обвиненията в слугуване на чужди интереси.

– Опазване от продажните синдикалисти
Друга критика към протестиращите, която също дойде от властта и нейните синдикални пудели бе, че трябвало да използват „утвърдени и законоустановени начини“ за протест и за целта да се обърнат към „легитимните представители на съсловието“. Сякаш тези начини не бяха използвани! Сякаш някой забеляза жените, докато пет дни „утвърдено “ замръзваха върху жълтите павета! Сякаш „легитимните представители“ не само не защитиха, но дори подпомогнаха най-активните сред тях да бъдат уволнени от работодателите! Сякаш въпросните пудели наистина защитават работниците в България, глозгайки огризките под държавната софра!
КНСБ бе създадена като казионна държавна организация, а КТ Подкрепа – уж като нейна алтернатива, която изключително бързо се превърна в неин брат-близнак. С дружни усилия те успяха да потиснат работническата солидарност и да гарантират спокойствие на политиците и капитала, докато ограбват работещите. Днес се хвалят, че пазели работническите права (които никога не са извоювали), че подписвали колективни трудови договори (които после не били виновни, че не се спазват), и че стачкували по принцип, ама на практика не. Ако протестиращите позволят на тези бюрократи да представляват или оглавят протеста им, той много бързо ще се превърне в пазарлък за консултантски услуги.

– Делегитимиране на властта
Коментирайки „нахлуването“, без да разбират какво говорят, политици и казионни синдикалисти дружно ни заплашиха с „анархосиндикализма“ на протестиращите. Грешката е вярна дотолкова, доколкото протестиращите медици и майки прилагат най-силното оръжие на анархосиндикализма – прякото действие. Като “пряко действие” в синдикалната теория и практика се разбират не само окупациите, но и палатковия лагер, самоорганизираните протести и колективните оставки – методи, които сестрите използват от самото начало на недоволството, и които се превърнаха в характерни за борбата на съсловието. Пряко действие е да имаш конкретни искания и да принудиш властта да ги изпълни, без да разчиташ на посредничеството на казионни организации и регламентирани “канали за преговори и договорки”.
При прякото действие няма официални говорители и представители, така че властта няма кого да заплаши или подкупи. Не се правят компромиси с исканията в опит да спазарят нещо за себе си, както на сестрите неведнъж е било предлагано.
Наричат ги „терористки“, защото не се колебаят да правят същото, което прави властта – да заплашват. Наричат ги „луди“ „неуравновесени жени“, защото когато държавата, за да запази реда и законността, застрашава хората с побой и затвор, те я заплашват с…неподчинение. Защото изнесоха борбата от собствените си домове, където се чудят какво да сложат на масата, пред храма на държавността – народното събрание. Може да изглежда като лудост, но тяхната борба е единствената, която си заслужава да бъде водена.
За разлика от пазарлъците в лъскавите зали, които винаги завършват с победа за преговарящите и загуба за зрителите, подобни протести с автентично гражданско неподчинение наистина застрашават властта. Не защото няма да си вземе обратно сградата, а защото бива изобличена като паразит, крепящ се върху гърба на обществото единствено с насилие и терор. Става явна неспособността ѝ да реши проблемите на обикновените хора и невъзможността ѝ да победи няколко уморени жени без помощта на брутално насилие. Тя се страхува от неподчинението, защото то я принуждава да разкрие истинското си лице. Този страх трябва да бъде използван. Заплахата с неподчинение е единствената реална заплаха, която неколцина протестиращи, но твърдо решени да устоят, могат да отправят към властта. Това е тежко оръжие и не всеки може да го носи. Но ако сестрите го изоставят, ще загубят войната.