Испания, 19 юли 1936 година

Испания, 19 юли 1936г, година в спомените на Диего Абад Де Сантилян, деец на Националната конфедерация на труда (CNT).

Какво си спомняш за 19 юли?

Първо трябва да кажа, че ние знаехме за предстоящия бунт на военните. Диац Сандино беше шеф на летището край Барселона. Няколко дни преди 19 юли той обискира един офицер, който тръгваше за Майорка и намери в него доказателството за конспирацията. Попита ни какво да прави и ние го посъветвахме да предупреди републиканското правителство, за да вземе необходимите мерки. Диац Сандино замина за Мадрид, където го заплашили с арест и му казали, че е манипулиран от лудите анархисти, че армията не може да въстане срещу Републиката и прочее глупости.

След завръщането си в Барселона разбра, че е предаден и поиска от нас защита, която му осигурихме веднага. Наши хора, които той въоръжи, поеха охраната на летището. Това можеше да обясни факта, че през следобеда на 19 юли самолети прелетяха над казармата “Атарасанас”, но изсипаните бомби паднаха на 600 метра от целта. Прекарахме дни и нощи преди уречения ден в подготовка на нашия отговор срещу фашистките бунтовници. На 17 юли президентът на Каталония, Компанис, който навярно е размишлявал за събитията от октомври 1934г, поиска среща с делегация на CNT (Национална конфедерация на труда) и FAI (Иберийска федерация на анархистите).

Отидохме, за да видим какво ще ни предложи. Трябва добре да се разбере, че бяхме изцяло лишени от средства. Този, който имаше пистолет, беше цар. С Компанис, размяната на мнения беше повече от ясна. Дискусията се водеше най-вече от Гарсия Оливер. Нямам спомен аз и Дурути да сме казали нещо важно.

– Имаме нужда от оръжие – започна Гарсия Оливер.

– Властта няма друго, освен това, с което са въоръжени силите на реда. Не можем да ги разоръжим – отговори Компанис.

– Ние сме единствените, които могат да победят военните, но нямаме оръжие. Нашите оръжейни работилници и складове, бяха разрушени от вашите сили.

Очевидно Компанис беше впечатлен. Дурути, чиято репутация беше широко известна, беше прекарал лоши дни и нямаше особено приветлив вид. Когато Компанис разбра, че и представител на FAI ще присъства на срещата, сигурно е очаквал да види някакво още по-страшно чудовище от Дурути. Моето присъствие го успокои. В края на срещата се обърна към мен: „Слушай, ден и нощ ще бъда до телефона. В случай на нужда, не се колебай да ми телефонираш“. Накратко, получихме доверието му, но нищо повече.

Имаше и други опити да намерим оръжие. В Цивилната гвардия (Жандармерията), генерал Арангурен ни прие – мен, Аскасо и Дурути, – но не получихме нищо. А те имаха всичко, което ни липсваше. Когато излизах от щаба им, един офицер от авиацията се насочи към мен: „Знам, че вчера тук беше доставено леко стрелково оръжие, да идем да го потърсим!“ Нямаше никой. Претърсихме етажите, разбихме няколко брави и наистина намерихме оръжейна с 200 пистолета. Ако Аскасо и Дурути бяха останали, можехме да вземем всичките, но сам взех колкото можах: 30-40 пистолета и няколко кутии боеприпаси. Добре че ме познаваха, иначе щяха да ме лишат от моето съкровище. Вече се беше зазорило, на 19 юли. Битката се завърза след това.

Какви впечатления си съхранил от този ден?

Мога да гарантирам, че нито един боец на CNT не остана у дома си. Всички бяха на улицата, на поста си. Дори безсилни, защото не бяха въоръжени, всички бяха тук, в очакване. Един народ се надигна и го стори, защото ние бяхме тук, легендарният Дурути беше тук, в първата редица.

Имахме влияние и народът ни подкрепи. Това беше нашата битка, но в един момент народът пое инициативата, без какъвто и “център” да му диктува някаква линия на поведение. Един пример: видях артилерийска колона фашисти да пристига и да изненадва 10-12 наши бойци. Те бяха в капан и не можеха да отстъпят. Скриха се зад една порта и щом колоната отмина, изненадващо завзеха последния топ, обърнаха дулото му и започнаха да обстрелват колоната…

Тежките оръжия се превземаха с такива атаки. Без заповеди, без съвети и предварителни планове. Народът пое сам инициативата и това беше нещо изключително. В Мадрид и другаде ставаше същото. Военната отбрана на Мадрид беше невъзможна. Мадрид трябваше да падне, но един цял народ отхвърли фатализма, съпротивляваше се напук на всякакви тактически и стратегически закони. Това се случи в Испания, защото в недрата на народа анархистическото движение го импулсираше.

Как се организира Централният комитет на антифашистките милиции на Каталония?

В Барселона, след двудневни битки и много безсъние, трябваше да се организира хаосът. Градът беше надолу с главата, без транспорт и всичко беше затворено. Първата ни задача беше да пуснем в ход фабриките и транспорта. Капиталистите и другите началници в повечето случаи, бяха избягали. Работниците създадоха фабрични комитети и организираха производството. В транспорта също. Тук нямаше никакви заповеди. Спонтанно, работниците, както и селяните вземаха решенията, които бяха наложителни.

Идеята за организиране на Централния комитет на милициите се роди по същия начин на улицата от въоръжения народ. CNT беше в състояние сама да накара нещата да функционират, но тя действаше внимателно, като даде същото числено присъствие в Централния комитет и на социалистическия синдикат UHT. Когато ги информирахме за това си решение, те дойдоха и казваха: „Защо? Вие имате смазващо мнозинство“. На което Гарсия Оливер отвърна: „Тук да, но другаде ние ще бъдем в малцинство, а вие ще сте мнозинството. Надяваме се да постъпите по същия начин“.

Прилагахме максимално работническата демокрация, това беше неоспорим факт.